„Ако мечтаеш прав, ще паднеш”- така казва Жан Габен във френския филм от едно време – „Кеят на мъглите”.
А Мирослава К. добавя, че именно заради това, „да не падне”, е била пълен реалист. Не е хвърчала в облаците да търси невъзможни неща или принца на бял кон, какъвто си представят младите момичета, че съществува и чака само тях.
„Тези жени, които мислят, че обществото в другите държави ги посреща с отворени обятия и им изсипва в полите сбъднати мечти, „мечтани ергени”, те или остават стари моми или претърпяват голямо поражение.”
След промените в България беше настъпило време всеки да се спасява сам. Мислех, че ще стане лесно. Първо заминах за Берлин. Все пак знаех немски. Исках да променя живота си и което е най-важно не изпитвах страх.
Успях да си намеря стая с още две семейства в един просторен апартамент.
Едното семейство дори роди второто си дете там, за да се впише по-лесно в немската действителност. Аз бях без детето си, майка ми го гледаше, на 4 годинки беше. Предвидените пари неусетно изтичаха от джоба ми, а почти нищо още не бях уредила. Отидох в нашето посолство да помоля за съдействие. Те възразиха, че самите те се нуждаят от помощ. Срещнах доста българи, но всеки си гонеше личното уреждане и разговорите бяха крайно недружелюбни.
Ако някой ми помогна, това бяха немските жени. В един по-малък град, близо до Берлин, женското дружество към местната църква ме взеха под свое покровителство. Дадоха ми квартира при една възрастна жена, която да наглеждам, уредих си и една скромна работа в близка закусвалня. Там женските дружества правят всичко със собствени средства и това е благотворителната им дейност. Те са от по-заможни семейства.
Сред тях бяха и „учителките”, които преподаваха в безплатен курс немски език на турски и арабски жени . Аз също посещавах тези курсове. Само добро видях от немските жени. Никога не се отнесоха към мен с досада или да ме гледат отвисоко. Обличаха се скромно, по-често спортно облекло. Не парадираха нито с бижута, нито с коли и скъпи дрехи.
Като се посъвзех и свикнах с всекидневието, вече намерих и човек до себе си – един вдовец, чиновник . Предложи ми да живеем под един покрив с цел да спестим пари. След година и половина дойде майка ми и сина ми. Така заживяхме семейно . Сега, след толкова години мога да кажа, че този живот, който имам, можех да го имам и в България. Мъжът ми е обикновен човек, животът ми е обикновен.
Само че има известна разлика заради спокойствието за утрешния ден, заради пенсията, която сега взимам и мога да помагам на възрастната си майка в Кюстендил. Синът ми се изучи и сега е общински чиновник.
Онази тревожност и постоянно напрежение което имах в България, постоянният страх без работа, тук все пак не го преживях. Ако нямаше навремето „тежкия преход” сигурно щях да съм си в родната страна. Сега ходим често до България, главно в Кюстендил. На мъжа ми там много му харесва. А на море отиваме в Турция или Гърция.
Разказва Евгения М:
Исках да живея хубаво, да имам хубава къща, да имам пари да харча, а не като майка ми цял живот да пестя, да скътвам пари и всеки ден с неволята. Не се и замислих когато се ожених за един добър турски гражданин. Много хубаво се отнасяше към мен, угаждаше ми.
Пари ми даваше да си купувам . Той самият е търговец на едро. Търгува и с наши вносители. Като родих сина ни, то беше радост голяма. То златни накити, то разходки, то помощничка вкъщи и за бебето. Не си кривя душата – добър човек имам до себе си. Случих. Защото и това е късмет. Модерен е като мислене. Турция не е онази страна, дето си представяме от някога.
То и по турските филми се вижда. Те станаха световен хит с телевизионните сериали, защото по цял свят ги гледат. Милионна е публиката им. Много печеливша индустрия стана тяхното телевизионно кино.
Един ден разбрах, че моето висше образование за нищо няма да ми послужи. Не че исках да хукна да работя, ама започна да ми става скучно наоколо. И на музеи ходех и на концерти ходех, нали културата ни е някак на сърцето на нас, българите . Ама идва момент когато пак ти става никакво, не знаеш какво искаш. Искал си хубава къща, пари, добър мъж и всичко станало. Е, тогава какво искаш?
Ами реших да тръгна на работа. Помогна ми моят мъж, установих се в едно бюро, свързано с тяхната лека индустрия. Хубаво поработих, даже и похвали имах, изразяват се в бонус върху заплатата. Веднага ги харча – най – скъпи обувки си купувам, знаете какви хубави обувки имат там, а за дрехите да не говорим – изобилието е свръх представите ни за разонообразие.
Обаче, все копнея за нещо. И аз не знам, за какво е това в душата ми, този копнеж. Искам да се похваля пред някого, пред близките си, приятелките от България, ама какво да им кажа, те горките връзват двата края.
Когато си пристигам виждам, че все нямат време за приказки и размотаване. Имат си вечно работа и проблеми. И какво да им се хваля, хваща ме срам, че аз разточителствам. Винаги им нося пари, не вещи. Най-близката ми приятелка се разплака, като й пъхнах без приказки в чантата хиляда лева. А аз повече се разплаках…
Какво да ти разправям, да отидеш още дете в чужбина се свиква, но отидеш ли като голям човек, няма спасение. Да виждаш докато заспиваш дворчето където си живял и играл с децата от махлата, да се припознаваш в околните, че е твоя леля или съученичка, да кажеш механично първите думи от турското изречение на български, да си кажеш сам на себе си, колко местността еди къде си в Турция е като в Хисаря, а учителката ви по история ви е водила там …Много неща „плуват” край теб, дето са вече фикция, но ти си в тях и това копнеж ли е? А кажи ми, ако знаеш!
Записа: Савка ЧОЛАКОВА
