Вече 75 години състезатели и треньори на ВК ЦСКА пишат волейболната история на България. Рубриката „Червените волейболни сърца на България“ ще ви припомни миналото и ще ви разкаже настоящето на едни от най-големите легенди на армейския клуб.
Антонина Зетова е една от последните големи емблеми в съвременната история на ЦСКА. Тя е 4-кратен шампион с екипа на „червените“ и дългогодишен национален състезател. Една от най-успешните и качествени нападателки на България от края на миналия и началото на този век. Избирана за най-добър реализатор в първенството на Италия и носител на бронзов медал от Европейското първенство през 2001-а с екипа на националния отбор.
Г-жо Зетова, ще ви върна малко назад във времето. Как започна вашата кариера в ЦСКА? Любов от пръв поглед ли беше?
– Аз бях в Русе, играех в „Дунав“. На петнадесет години ме взеха в женския отбор и на тази възраст играх за първи път с женския отбор на ЦСКА. Тогава Дунав беше много силен отбор също. ЦСКА много са ме харесали, защото в края на сезона идваха Иван Николов с изпълнителния директор Зегов в Русе, за да говорят с нашите. И естествено едно малко дете на петнайсет, трябва да е с някакви качества, когато играе при жени. Става желан играч, искаха ме и от „Левски“ и от „Локомотив“. Всички предлагаха някакви условия. Тогава моите родители са говорили, но няма да забравя майка ми ме пита: „Ти къде искаш да отидеш?“ И аз и казах, че искам да отида в ЦСКА. Привлече ме цялата харизма на отбора, на треньорите, на поведението, аристократизмът който излъчваха всички. Спокойствието. Отборът беше по-различен от всички останали. Чисто по детски това наклони везните и така дойдох в ЦСКА на шестнадесет.
Колко трудно ви бе в онзи период, все пак младо момиче в голям град като София…
– Не беше лесно, но аз все пак не бях сама. Трябваше да преместят и родителите ми. Аз бях непълнолетна. Трябваше да се плащат много високи трансфери, но ЦСКА бяха решили да инвестират в мен. Но първите две години и най-вече първата, ми беше много трудно. Аз дойдох в ЦСКА с много добра атака. Беше природна даденост. Не можех нищо друго да правя. Не можех да подавам отдолу добре, не можех да правя блок добре. Единствено нападението ми беше много силно. И когато започнахме да тренираме, трябваше да се промени цялата ми техника, трябваше да играя с много по-големи от мен. Звездите тогава бяха – Еми Пашова, Деси Никодимова, Пенка Натова, Дарина Бонева. Те бяха стълбът на отбора. А, аз бях момиченце, на шестнадесет и от провинцията. Всички имаха много големи изисквания към нас. Не ти го спестяват. Беше изключително труден период за мен. Нивото беше много високо и аз изживях една стресова година на адаптация. После обаче това ме изгради и ме направи много устойчива за волейбола. Аз си знаех какво ме очаква в ЦСКА, но си беше страшна школа. Имах много голяма подкрепа от Бай Иван (Николов). Бяхме само аз и Юлия (Иванова), тогава на една и съща възраст. Бай Иван ни беше като баща, учеше ни постоянно окуражаваше ни. Караше ни се. Мен ме е гонил от отбора за свръх килограми. Той бе като един родител, който има много големи очаквания от теб. Дава много, но и очаква много.
Това ли е човекът, за когото може да се каже, че е бил с най-голямо влияние в развитието ви?
– За цялото ми разбиране за волейбола. Той ни научи да го разбираме и да го играем с глава. Да разбираме, защо, как и какво се прави. Да знаеш майсторски и да знаеш технически движението, как трябва да се направи. Той ни научи да играем мъжки волейбол. Всички можеха да правят всичко. Можехме да играем на всяка една позиция. Това през онази 1989 година беше много често срещано. Той научи нашия набор да играем волейбол.
С кои момичета успяхте да изградите приятелски отношения и запазихте в последствие?
– Ние с всички имаме топли чувства. Но сме близки с Нели Нешич. С нея бяхме заедно в ЦСКА, в националния отбор и в чужбин. Близки приятелки сме. Еднаква по близост ми е и Юлия Иванова. Ние с нея сме заедно от дванадесетгодишни, винаги сме били приятелки. Били сме заедно и в националните отбори. Животът ни раздели, няколко години нямахме връзка, но сега пак сме си много близки и работим заедно. Но с всички сме близки и тая топли чувства.
А в тези позитивни за клуба години в края на 80 –те и началото на 90-те помните ли по-емблематичните мачове, които са били за вас лично с червената фланелка?
– На мен са ми много мачовете и като забравя нещо, Юлето ме подсеща за някой странен мач, който сме играли. Но може би най-незабравимият, в който бихме Модена, за КНК. Бихме ги 3-0 вкъщи след това ги остранихме и в Модена и останахме във финалната четворка, даже играхме и на финал. Този мач с Модена ги изненадахме, защото те бяха с много звезди. Това беше мач, който ние толкова добре бяхме подготвили. Страшен мач, невероятна емоция, максимален адреналин. Ние не спахме преди мача. После аз отидох да играя в Модена с Нели. Модена е критичен град, това е градът на волейбола. Там имаше един журналист, страшен критик. Странното беше че той нас много ни уважаваше. Беше гледал мача в София и когато отидохме в Модена другите ги критикуваше, нас никога, винаги се е държал много добре.
Като изключим тази първа година на адаптация имали ли сте други по-трудни моменти. Контузия или друго?
– Аз нямам сериозни контузии, такива които да са ме изкарали от игра за дълго време. Имаше една ситуация, имахме световно с девическия национален отбор на който аз бях капитан. Понеже състезанието беше в средата на сезона, не беше лято и трябваше отборът да пътува за Бразилия, но по същото време ние играем някакви купи и Бай Иван каза, че няма да пътувам с отбора. Добре, но аз скачам на предния мач и си изкълчвам глезена. Ама много лошо. Бай Иван ме заведе на чакръкчия. Той ми намести глезена. Интересното беше, че Диманов, който беше треньор на националния отбор тогава ми каза „ти си капитан на отбора, няма как да играеш с този глезен, но поне ела да пътуваш с отбора“. Но Бай Иван пак не ме пусна и ми каза: „Ти ще влезнеш да играеш, дори за един сервис“. И наистина не ме пусна да замина с отбора и с глезен, който беше черен, ме пусна да играя за една ситуация, в която да се опитам да направя блокада. Това ми беше присъствието на този мач. Това беше една от първите ми по-тежки контузии. И обстоятелствата бяха различни. Много исках да отида на това първенство в Бразилия. Но клубът бе над всичко.
В последствие тази база от ЦСКА се разви, даде тази основа за успешна кариера в чужбина?
– Това беше базата за успешната кариера. Няма как да си успешен, ако нямаш база. После може да надградиш още опит и да взимаш правилните решения. Но нещата, на които той ни научи и мене лично, не на самата техника, а самото разбиране за волейбола, като отношение към всеки един елемент, това беше уникално. Няма как да станеш добър, ако нямаш добра база. Трябва да стъпиш на нещо и да надграждаш.
Когато кариерата е към края си, тази треньорска професия как ви грабна? Лесно ли беше да вземете решение да се насочите към нея?
– Когато родих дъщеря си, в същата година се отказах. На следващата година говорих с Юлето. Исках да пробвам, имах много знания и опит, работила съм с много хора. Аз много съм се учила от треньорите си. Опитвах се да анализирам техните действия, решения и изисквания. Реших да пробвам с деца. Нямаше как да отида в чужбина, ние преди всичко сме майки. Затова започнах в ЦСКА, една година прекъснах, след това работих в националния отбор и видях, че се справям, а и ми харесва. Това е нещо което съм правила цял живот. Волейболът е начин на живот за мен. Ти живееш с него. Постоянно го практикуваш. И е съвсем натурално да го предадеш на другите.
От всеки треньор ли откраднахте по нещо?
– Естествено. Ти трябва да имаш капацитета да се нагаждащ към изискванията. Всеки си има различни фобии. Един не иска на блок да правиш еди какво си. Друг нещо друго. Трети дава свобода да правиш каквото искаш. Всеки има различни методи на работа.
Какво смятате за днешното поколение в ЦСКА, успяват ли тези момичета да разберат стойността на този клуб?
– Ние едно време възприемахме ЦСКА по различен начин. Това беше наистина институция. Голяма гордост, чест. ЦСКА като клуб се различаваше от всички останали като възпитание, маниер, поведение, като възприемане. Затова имаме и голяма разлика между ЦСКА и „Левски“. Между двата клуба винаги е имало разлика, по поведението на момичетата можеше да се каже кой къде е бил състезател. Сега тази граница почти я няма. Нещата са по-различни. С момичетата сме водели разговори на тази тема. В игрището те представят един клуб с много дълга и успешна история. Няма значение ще бием или ще паднем, трябва да покажем сърце вътре в игрището. В този клуб това се показва винаги. В спорта винаги един печели друг губи, но излъчването и увереността, това е голямата разлика. Разбират го, но новото поколение е по-различно. Всяко поколение, което идва е различно от предходните. Това поколение в момента, няма идоли, няма кумири. Различна генерация. Много повече работят, много по-дисциплинирани са. Това е положително. Има по-голям професионализъм. Опитваме се да ги възпитаваме в тези принципи и аз и Юлето.
Какво бихте им казали?
– Най-важното нещо което трябва да има е приемственост. Аз като състезател имам страшно много успехи зад гърба си, постигнала съм своите мечти. В един момент като приключиш кариерата си,разбираш че приятелствата – това е първото нещо което ти остава, като изключим финансовия аспект, който е добре да го има. За мен приятелствата, които остават от ЦСКА, от националния отбор и от другите отбори, в които съм играла, както и репутацията, която съм изградила, а тя е не само моя, а и на България и на ЦСКА, са безценни. Много е важно какво ще дадеш на хората след теб. Ще мине още малко време и ние вече няма да сме идоли на новите поколения. Сега ние трябва да се опитаме да им дадем приемственост, макар да е трудно, защото принципите са различни.
