Теодора Колева е завършила журналистика в СУ “Св. Климент Охридски” и икономика в УНСС. Работила е във в. “Антени”, а първите й разкази са печатани в сп.”Съвременник”. Има втора награда в литературния конкурс за млади автори “Цветан Зангов”. След промяната основава рекламна агенция, която съществува 15 години. Включва се в семеен бизнес, свързан с тениса. Била е редови състезател и треньор по тенис. Днес е управител на Спортен комплекс “ДЕМА”. Има издадени книги, между които “Данъчна ревизия” (2010), “Милионер по назначение” (2016), а последната й книга е “Мъжете в живота на А.”.
– Теодора, темата на новата ти книга “Мъжете в живота на А.” предполага завързан сюжет от любовни взаимоотношения ли?
– Преди няколко години, докато се разхождах по главната улица във Велико Търново, на една витрина видях много интересни дрехи, които нямаха нищо общо с всичко останало. Влязох. Оказа се, че продавачката е и дизайнер на дрехите. Бях впечатлена от нейното въображение. Започнах да минавам по-често. Много обичам да си говоря с хората. Нали бях и съм журналистка! От дума на дума тя започна да ми разказва за себе си. Така намерих своята главна героиня Аксиния, собственик на модна къща “Аксел Харди”.
– Героинята ти е истинска. Тя беше ли съгласна?
– Има истина и въображение. В романа пресъздавам образа на жена, която се опитва да изгради някакъв бизнес
Пробва ту едно, ту друго и все се проваля. Не е от привилегированите, които печелят обществените поръчки. Бори се сама. А това е толкова трудно, че се превръща в борба за оцеляване. И така, докато решава да заложи на единственото, което обича да прави – да плете. От това не й става по-лесно. Но има късмет, че Господ й е дал талант и въображение. Немска фирма забелязва тоалетите и й предлага договор. Само че и договорът е такъв, европейски работи. Години наред тя създава колекции под чужда марка.
“Мъжете в живота на А.” е разказ за мъчителната съдба на българския дребен бизнес. Този, който не може да се добере до кредити, защото банките го смятат за неблагонадежден. Този, който разчита само на своя труд и подкрепата на клиентите. Един изстрадан разказ от моята героиня и от мен също.
Името на романа дойде изведнъж, без много да го мисля. Аксиния сама отглежда детето си и мечтае за семейство и за още деца. Само че и в любовта все “залага на куция кон”. Мъжете, в които се влюбва, се превръщат от вдъхновение в болезнено разочарование, но после стават етап на личностното й изграждане.
– Ясно е, че не може без участието на мъжете. Жената си остава зависима навсякъде, в т.ч. и в бизнеса, от тях май?
– Казват, че едното полукълбо в мозъка отговаря за разума и логиката, а другото за емоциите и чувствата. Мъжете мислят ту с едното, ту с другото полукълбо. Жените обаче и с двете едновременно. Може би затова мъжете постигат повече от нас. Ние се чудим кое да изберем – чувствата или логиката, и се въртим в кръг, без да напредваме. Обикновено загърбваме логиката, защото не успяваме да се преборим с чувствата.
Жената винаги е зависима от мъжа: и в любовта, и в бизнеса, доколкото е зависима от чувствата си
В момента, в който успее да ги преодолее, става неудържима.
– Лично ти, ако беше на мястото на твоята героиня, как би постъпила?
– Не съм преживяла всичките разочарования на моята героиня, но много от тях. Когато се опитваш да развиваш собствен бизнес, се налага да можеш да изиграеш всички роли в него. При постоянната липса на работна ръка, когато е нужно, трябва да си в състояние да застанеш на всяко работно място и все пак да не изпускаш от поглед цялата картина. Моята рекламна агенция от един момент нататък имаше и печатна база. Печатарите бяха “кът”.
Плащаш на някой заплата и осигуровки, той стои без работа, докато ти търсиш поръчки. А като намериш, печатарят изчезва, защото някой друг в момента му е предложил повече пари. Толкова ми беше прекипяло, че се научих, макар и елементарно, и това да правя. Можех да изкарам и като печатар едни бланки на офсетната машина, с което много се гордеех.
– Разкажи за твоя житейски път дотук.
– Не знам как е с другите хора, но аз помня върховете и разочарованията в живота си. Винаги, когато се увлечеш по едното, другото го уравновесява. До днес смятам за голямо свое постижение това, че когато в специалност “Журналистика” на СУ “Кл. Охридски” се влизаше най-трудно, ме приеха на четвърто място по успех в списъка и с най-висок бал от всички кандидат- студенти на основния изпит – написване на журналистически материал. После имах шанса да попадна в елитния в. ”Антени” и мои първи редактори, от които се учех, бяха Калин Донков, Валери Найденов, Николай Жеков. Големи имена в журналистиката.
Но най-щастлива бях, когато родих сина си. А най-много се гордея с книгите си.
Разочарованията идват, когато човек осъзнае, че хубавите приказки се разминават с действителността.
Спомням си как, изпълнена с надежда, започнах да участвам в конкурси за обществени поръчки за напечатване на рекламни материали. Една година участвах в 5 конкурса. Трудът е огромен: правиш проекти, сметки, изработваш мостри. Всъщност разработваш цялата си идея и я показваш. Спечелих 4 от тези конкурси, т.е. комисиите ме класираха на първо място и не взех нито една поръчка. И петте организации си бяха измислили начини да ги заобиколят. Казаха ми, че комисиите, които ги провеждали, не можели да вземат решения. Предавали мнението си в бордовете на директорите, които имали свои съображения на кого да възложат изпълнението.
От едната организация ми се обадиха да ме питат дали ще ги съдя, защото закъснявали и трябвало да поръчат тиража на когото те си бяха решили.
– В днешния ден как успяваш да запазиш баланс, издръжливост?
– Аз съм от поколението “деца на социализма”. Можехме да правим каквото искаме: да спортуваме, да свирим на пиано, да играем балет, да се занимаваме в кръжоци за наука и техника. И това не струваше нищо на родителите ни. На въпросните упражнения ходехме сами, защото почти нямаше престъпност. Едновременно с това училището, обществените организации, семейството, съседите ни държаха изкъсо. Бяхме дисциплинирани и с чувство за отговорност.
Възпитаваха ни, че животът има смисъл, когато създаваш общественозначими ценности
Важно беше да знаеш повече, да можеш повече, да си квалифициран поне в едно нещо, но и да имаш богата обща култура.
Идеята за “всестранно развитата личност” не беше случайна. Беше възможно и постижимо. Да учиш, да спортуваш, да работиш… оказа се, че това е формирало невероятна издръжливост у това поколение. За съжаление, и сега на него се крепи държавата. Само че сме на измиране. Миналото лято в работата ми се наложи да закараме една стоманена врата за нови заварки, при това в специализиран завод. Ами заварчиците бяха над 70-годишни!
– Да, казват, че вече нямаме заварчици. Проф. Янко Янев, който е директор на Института за управление на ядрените знания във Виена, казва: Как ще строим АЕЦ, като нямаме даже заварчици?
– Това вече е в много области – оголени от специалисти. Ремонтът на жълтите павета го доказа категорично – погледнете какво е сега, да не бяха “ремонтирали”, беше си поне прилично.
– Трябва ли човек да има опита на спортист като теб, за да се държи „над водата“?
– Спортът винаги помага за всичко. Живеех до тенис кортове, тенисът стана мое занимание и любов за цял живот. В нашите юношески отбори на ЦСКА не се оплаквахме, че не ни стига времето. Сутрин – 2 часа тренировка, 1 час – обща физическа подготовка. После – училище. Вечер си научаваш уроците за следващия ден. На сутринта – пак същото. Почти всички бяхме отличници и ни приеха в елитни специалности. Никой не се смяташе за особено зает или претоварен. Някога тенисът беше за мен постоянна съпътстваща дейност, от години е основната ми работа. Управител съм на Спортен комплекс “ДЕМА”. С гордост мога да кажа, че вече 4 години нашият Тенис клуб е №1 в престижната класация на БФТ между всичките 140 клуба в страната. Едни от най-добрите в момента български тенисисти израснаха при нас.
– Конкуренцията в живота било за работа, за успех или добър живот, в каква зависимост е от мъжа до теб?
– Зависи какъв е мъжът до теб и доколко си подхождате. Моят съпруг е много интелигентен, не е стиснат. Той е лекар с изключителна съпричастност към човешката болка, нещо, с което ме спечели. Но има и страхотно чувство за хумор. Припомням си тези негови качества, когато между нас има търкания. Казвам си, че може да е и по-зле. Това ме прави по-малко претенциозна към него.
– Имаш ли девиз, който следваш?
– Прави каквото смяташ, пък да става каквото ще!
Савка ЧОЛАКОВА
